Евангелизация:

Християнското учение се разпространява в Русенския регион към ІІІ-ІV век.
Към 370 – 380 г. съществува епископия в Сексагинта Приста (дн. Русе), на която предстоятел е еп. Поликарп. На територията на днешната Русенска епархия през IV – VI век освен епископията в Сексагинта Приста съществуват епископии и в градовете Апиария (дн. с. Ряхово), Абритус (дн. Разград) и Трансмариска (дн. Тутракан). Те са включени в района на митрополитския и административен център Марцианопол (дн. Девня). Участници от тези епархии взимат участие в някои Вселенски и поместни събори.
По време на варварските нападения системата на Християнската църква в днешна Североизточна България е нарушена. Много християни са избити, а други бягат във вътрешността на Римската империя. Някои от оцелелите християни се заселват по укрепените хълмисти места, като преместват от опустошените градове на дунавската граница там някои от епископските катедри, а част от старите епископски катедри като Абритус и Сексагинта Приста се закриват. На скалистите и защитени хълмове до дн. село Червен християни основават Червенската епископия. Не е ясно в какви отношения е била тази епископия с властите на България от 681 до обявяването на християнството за официална религия в България през 865 г. от св. цар Борис Покръстител. След основаването на автономна, след това автокефална Българската архиепископия – патриаршия, просъществувала до 1018 г., Червенската епископия влиза в състава й. Единственият известен Червенския епископ от периода е епископ Николай, светителствал през 871 г, за който намираме писмени сведения от средновековен каменен надпис.
Няма ясни сведения за положението на епископията по време на Византийското владичество, но вероятно е била подчинена на понижената в ранг Търновска архиепископия към Константинополската патриаршия.
С превръщането на Търново в столица на Второто българско царство значението на Червен нараства поради близостта с новата столица. Значението на епископията също нараства и тя е въздигната в ранг на митрополия. В диптисите на Търновската патриаршия Червенската митрополия се нарежда по ранг на второ място след Преславската митрополия.
В Синодика на цар Борил се споменават имената на митрополитите Неофит, Калиник, Захарий. При археологически разкопки е намерен надпис с името на митрополит Павел.

Монашеството и исихазмът:

През Х – ХIII в. поречието на р. Русенски Лом се превръща в монашески духовен център. Основават се множества скални манастири край дн. села Басарбово, Нисово, Красен и др. През ХIII – ХIV в. системата от скални манастири и скитове се разраства. Край с. Иваново широка известност с духовния подвиг на обитателите си – иноци придобива Царската лавра с идиоритмично правило „Св. Архангел Михаил”.
През 1235 г. на Поместен събор в Лампсак, в присъствието на всички патриарси и по лично предложение на цар Йоан Асен II известния с подвизите си подвижник от Ивановската лавра “Св. Арх. Михаил” Св. Йоаким е избран за първи патриарх на възстановената автокефална българска патриаршия със седалище Търново. В лаврата известно време се подвизава и прославения исихаст и духовен наставник преп. Теодосий Търновски.
След падането на България под османско владичество в 1396 г. Търновската патриаршия е унищожена, а Червенската митрополия понижена в ранг на епископия, подчинена на Търновската митрополия. Катедрата се заема от гръцки духовници и се служи предимно на гръцки език. След превземането на Червен града запада и седалището на епархията се мести за известен период в различни населени места като Червена вода и др. През ХVI в. Русе (Русчук) се налага като важен за Османската империя стратегически град за контрол на Дунава и на васалното Влашко княжество. Града се развива и като главен търговски център, в който чрез река Дунав навлизат за пръв път в Османската империя най- напредничавите идеи и технологии на времето. Именно по това време седалището на епископията се установява окончателно в Русе, но запазва средновековното си наименование – Червенска епископия. Запазени са имената на 20 Червенски епископи в периода ХVI – ХIХ в., предимно от гръцки произход, като последния еп. Синесий напуска Русе през 1864 г.
През 1865 г. Червенската епископия е въздигната в ранг на митрополия към Константинополската патриаршия, като на катедрата в Русе е назначен митрополит Паисий. Населението не го приема и управлението на епархията временно се поема от протосингела архим. Нил (Изворов) – голям борец за независима Българска църква.

Възраждане:

През втората четвърт на ХІХ в. българите провеждат десетки масови протестни движения насочени срещу политиката на гръцката Патриаршия. Този непрекъснато задълбочаващ се конфликт поставя началото на българската национална църковна борба, която по своята дълбока същност е борба за духовна еманципация.
Русенци се включват в движението за царковна независимост още през 40-те год.на ХІХ в., когато само Русе и Свищов се отзовават на призива на безспорния духовен водач Неофит Бозвели за общи действия пред Високата порта по църковния въпрос. През 1845 г. в Цариград се събират депутати от вътрешността на страната, с цел да подкрепят подадения от Бозвели мемурандум. Русенският представител х.Петър х. Петкович проява най-голяма инициативност, приет е лично от министъра на външните работи, пред когото той обосновава идеята в Цариград да съществува постоянна делегация, която да защитава българските интереси.
През този период русенци започват упорита борба срещу гръцкия владика Синесий, който открито се обявява срещу извършване на богослужения на български език и изучаването му в училищата. Синесий е един типичен представител на гръцкото духовенство и ревностен проводник на налагащата се след 40-те години на ХІХ в. политика на Цариградската патриаршия, целяща да постави под свое ръководство духовния и културен живот на всички християни в Цариградския диоцез. По повод антибългарската му дейност в свое писмо от 1857 г. Найден Геров пише: “Владиката друго не гледа, освен да сее раздор в народа и да прави партии, та гражданите да не могат да се сговорят, за да се погрижат задружно за общите потреби.” Но благодарение на усилията на русенци Синесий е принуден да се откаже от властта си и на негово място е избран протосингел Нил Изворов. Младият духовник започва ревностно да изпълнява своите обязаности и да представлява българите в Меджлиса.
През същата 1861 г. русенци подават молба до управителя Ариф паша, в която открито заявяват желанието си за духовна независимост. Под документа се подписват повече от 200 души. Според мнението на всички, мнение нееднократно изтъквано в тогавашната преса, през този етап българите в Русе са много по-организирани и по- категорични в исканията си.
Борбата за духовна независимост избухва с нова сила през 1864 г., когато владиката Синесий отново повдига въпроса да се събере такса владичина, за трите години, през които не е служил. Русенци нямали никакво намерение повече да търпят своеволията му и незабавно изготвят жалба, която е поднесена на местните власт от шестчленна депутация. Управителят застава на страната на владиката и заповядва членовете на българската депутация да бъдат арестувани. Действията на властите ескалират напрежението и за по-малко от час около конака се събират 2000 души, в защита на арестуваните българи. В същото време група жени и деца, предвожадни от легендарната Баба Тонка, разрушават владишкия дом. По повод участието на жените в тези събития в.”Зорница” помества следната оценка: “Приключението от 16 януари полага на вашите благородни чела славен венец. То показа на българския свят, че българката не е само вярна другарка на мъжа си, но още, че е защитница на народните права против грабежите на зломислените фанариоти.“
Русенци изпратили писмо да българските представители в Цариград – Т.Чомаков, Н.Тъпчилещов, Д. Гешооглу, д-р Струмски и Минчев, подписано от членовете на Русчушкото общество – Пенчо х. Пенчович, Костаки Маринович, Симеон Златов и Юрдан Бояджиев. В жалбата се описват протелите събития и се иска незабавното отстраняване на Ариф паша и Синесий, а под нея са положени 367 подписа и 2000 печата.
След всичко това оставането на гръцкия владика става невъзможно и той напуска града. През 1865 г. Русенската епископска катедра е въздигната в митрополитска и през месец май за пръв митрополит е избран българинът Паисий. Фактът, че той е представител на прогръцки настроеното българско духовенство, дава основание на русенската община да откаже да го признае за свой духовен водач. Виждайки, че мисията му е провалена, Паисий благоразумно се оттегля във Враня, където пребивава до избирането му за Скопски владика, а Русенската община сама урежда всички свои училищни, църковни и финансови въпроси, като сама контактува с властите.
През декември 1868 г. русенци тържествено отпразнуват правителствения проект за пълното освобождение на българите от гръцката духовна зависимост. Учители и ученици, заедно с училищните знамена и много граждани преминават от църквата “Св.Троица” и училището до пристанището, за да посрещнат отец Доротей – български духовник от Видин, и да присъстват на отслуженото от него богослужение. Русенци са нетърпеливи и настоятелно отправят искания да се избърза с решаването на българския църковен въпрос. На свое заседание членовете на Общината решават да се подаде изложение до правителството, което е отразено и в протоклоната книга: “..понеже народните йерарси не разбрали задълженията си и представителите прескочили границита на представителството си, да се изготви махзар до Правителството, за да се предотврати спогаждането с гръцката църква, а общото желание на целия народ било самостоятелна и независима йерархия.”

След официалното провъзгласяване на фермана от Високата порта през февруари 1870 г. и създаването на автономна Българска църква – Екзархия, българите в Русе ликуват. Общината си позволява дори да направи допълнителни разходи и отпуска суми за осигуряване на вино, ракия и музика по отпразнуването на голямата победа.
В тези месеци на тържествуване, русенци продължават да действат и искат от Временния съвет в Цариград да приложи по-голяма демократичност при изготвянето на Екзархийския устав. В тези напрегнати месец Тулченската, Силистренската, Свищовската и други общини предлагат на Русенската разглеждането на проекта за устав на Екзархията да стане тук и след това да се изпрати в Цариград. Силистренци се мотивират с това, че Русе се брои център на вилаета и общината тук е една от най-силните. Стига се дотам, че дори се говори за установяване на Екзархията в Русе – идея на която не е чужд и граф Игнатиев. Много висока оценка на ролята на Русенската община в църковните борби дава Иларион Макариополски: “С такова благоразумно разсъждение, с такава деятелност и с такова благородно честолюбие, с които се отличава честната ваша русчушка община, като се въодушевяват и другите български общини…”
На църковно-народния събор в Цариград се решава Русенска и Силистренска епархии да се обединят в една Доростоло-Червенска митрополия, със седалище Русе, а през 1872 г. за духовен глава е избран митрополит Григорий. На своята първа среща с русенци той произнася прочувствено слово: “Благоговейни священници и прочие благочестиви наши духовни чада. Редки са такива всенародни празници. Редки са такива тържествени дни в живота на един народ. Редки са и подобни часове в живота на един човек. Благословен нека бъди всевишнийт, който приготовлява в непроницаемата си мъдрост тези радостни дни…”
За мястото на Русе в борбата за национално признаване най-обективно е мнението, отразено в тогавашната преса: “… когато у Цариград черковният ни въпрос беше най-много задушен, русенци му дадоха такъв напън, щото додето не се свърши за в полза на всичкия народ, не престана да върви напред.”

В Българската екзархия:

На Църковно-народния събор в 1870 г. се учредява независима Българската екзархия, непризната от Вселенската патриаршия. С решение на събора се обединяват в една епархия Червенската и Доростолската митрополии и се създава единна Доростоло-Червенска митрополия със седалище в Русе.
За пръв български екзархийски архиерей на катедрата в Русе през 1872 г. е избран и хиротонисан архим. Григорий Немцов. Митрополит Григорий (1828-1898) с присъщата си дипломатичност и такт успява да издигне авторитета както на епархията си, така и на Екзархията пред властите на Дунавския вилает, включващ почти всички български земи от Черно море да Ниш със седалище е Русе. Упълномощен е от екзарха за официален представител на Българската екзархия пред Дунавското вилаетско управление. Приемник по катедра на митрополит Григорий е митрополит Василий, негово духовно чадо и предан помощник. Митрополит Василий оставя незаличими следи в историята на епархията със своята активна работа за развитието на духовно-просветната работа, църковното строителство и участието на Църквата в различни обществени инициативи. Той е и духовен възпитател на престолонаследника княз Борис Търновски, брат му княз Кирил Преславски и сестрите им – княгиня Евдокия и княгиня Надежда.

В Свободна България:

В Свободна България се издигат множество нови храмове в различни населени места от епархията. Съществуващите се обновяват, изографисват и подобряват. Възстановяват се много от разрушените манастири. В началото на ХХ век е възстановен Басарбовския скален манастир. Започва интензивно да се развива социална, издателска, просветителска дейност с активното участие на Църквата в обществения живот. Доростолският и Червенски митрополит Михаил лично ръководи местните клонове на Червения кръст и дружеството за закрила на децата. Активно участва в построяването на болница за туберкулозно болни. Той е голям радетел за въвличането на повече вярващи в делото на Църквата чрез организирането им в православни християнски братства. През 30-те години на ХХ век в епархията се основават десетки детски, младежки, работнически православни братства, както и православни братства към почти всеки храм от диоцеза. Значително се разширява социалната дейност. Изграждат се църковни приюти, детски градини, църковно средношколско общежитие, социални кухни. Броят на църквите в гр. Русе се удвоява, а съществуващите са изографисани и обновени. През 1934 г. към  храм „Св. Троица” е построен Църковен салон, в който ежеседмично се изнасят сказки от най-изтъкнати лектори и се провеждат църковни тържества.

Във времето на комунизма:

В комунистическия период Църквата се сблъсква със значителни рестрикции. Социалната и образователната й дейност е забранена, а голяма част от имотите и – конфискувани. Много свещеници са арестувани и измъчвани, а някои са намерили своята смърт мъченически. Въпреки протестите и непримиримостта на Доростолския и Червенски митрополит Софроний (1897-1995), през 1975 г. е разрушен храм “Всех Святих” в Русе, като на негово място е издигнат пантеон на възрожденците.

След демократичните промени в страната:

През 1994 г. за Доростолски и Червенски митрополит е избран Левкийски епископ Неофит, главен секретар на Св. Синод, на мястото на подалия оставката си митрополит Софроний.
По решение на Петия църковно-народен събор през 2001 г. от диоцеза на Доростолската и Червенска епархия се отделят три духовни околии, които образуват новоучредената  Доростолска митрополия със седалище в Силистра, а титлата на избрания през 1994 г. Доростолски и Червенски митрополит Неофит е променена и той започва да се именува Русенски митрополит.

През 2014 г. за Русенски митрополит е избран Стобийски епископ Наум, главен секретар на Св. Синод.
Днес в Русенска епархия има над 200 енорийски храма, а територията й се разпростира на четири административни области: Русенска, Разградска, Силистренска и Търговищка с архиерейски наместничества в Разград, Попово и Тутракан.